Вървяла Кума Лиса през гората и си приказвала:

– Ах, че съм хубава лисичка! Какви очи имам! Ясно светят, всичко виждат. Ами крачката ми? То не са крачка, а вретенца. Като вихър ме носят през гората, сякаш не стъпват на земята. Ами ушенцата ми? Всичко чуват, нищо не пропускат. Но най ми е хубава опашката. Е такава една лекичка и мекичка, същинска копринена къделя. Тъкмо в тоя миг изскочило изневиделица едно ловно куче и – ав! – връхлетяло отгоре й.

Хукнала Кума Лиса да бяга към дупката си, а кучето – подире й. Тя бяга, то бяга, тя бяга, то бяга – аха-ха – ще я настигне. Но не смогнало. Бързите лисини крачета надбягали кучето. Мушнала се лисицата в дупката си, скрила се вътре, а кучето клекнало пред дупката и там притихнало.

– Ще почакам – си рекло, – може да излезе?

Като си поела дъх, Кума Лиса попитала крачката си:

– Крачка, мои краченца, вие що думахте, когато ни гонеше кучето?

– Ние – отвърнали в един глас четирите лисини лапички – думахме: Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!

– Мили какини крачета! Кака ще ви изплете чорапки! – обещала им Кума Лиса и продължила:

– Ами вие, какини очички, що думахте?

– Право, Лиске, в дупката! Право, Лиске, в дупката! Тъй думахме – отвърнали очичките.

– Мили какини очички, кака ще ви купи очила! – врекла им се лисицата и се обърнала към ушите си.

– Ами вие, какини ушенца, що думахте?

– Още малко, Кума Лиске! Още малко, Кума Лиске! – отвърнали те.

– Мили какини ушенца, кака ще ви купи обички! – обещала лисицата и извила

глава към опашката си.

– А ти опашке, що думаше?

– Дръж, куче, опашката, дръж, куче, опашката! Тъй думах – отговорила опашката.

Че като кипнала оная ми ти лисица.

– Какво? – изврещяла. – Гръм да те удари! Тъй ли се дума! Чакай да те дам на кучето за наказание!

И без да мисли много, Кума Лиса си подала опашката навън.

Кучето тъкмо туй чакало. Хвърлило се, захапало опашката й, започнало да я тегли навън.

Лиса теглила навътре, кучето навън. Тя навътре, то навън, додето най-сетне я измъкнало и я сдавичкало.